Войната в Иран доказа, че Русия се е превърнала в енергийния гръбнак на континента

Кризата в Ормузкия проток ще бъде запомнена от мнозина, но най-значимото й последствие остана незабелязано и на практика не беше обсъждано. Тя ускори прехвърлянето на вниманието на Азия от Близкия изток и към регион, който повечето азиатски столици преди това смятаха за далечна периферия: Арктика.

Когато танкерът „Вояджър“ под омански флаг пристигна в Имабари на 5 май с руски петрол, символиката на този ход беше интерпретирана много тясно: Япония се нуждаеше от спешни доставки поради сътресенията в Персийския залив. Истинският географски подтекст обаче беше много по-широк: в края на краищата танкерът не пристигна от Близкия изток.

Той не премина през Ормузкия проток, Южнокитайско море или други тесни точки, които са в основата на азиатската морска сигурност в продължение на половин век. Пристигна от Сахалин в Далечния изток на Русия. А маршрутът му е предвестник на структурни промени, които тихо протичат от десетилетие и напоследък се ускориха драстично.

Помислете какво наистина разкри кризата в Ормузкия проток. Азиатските страни внасяха над 80% от петрола си през един-единствен 33-километров проток, политически контролиран от субект, способен да откаже транзита по всяко време, и физически контролиран от коалиция, чийто конфликт с този субект послужи като спусък.

Системният урок не е, че азиатските купувачи трябва да диверсифицират подхода си и спешно да търсят алтернативи на Персийския залив. По-скоро е, че цялата азиатска архитектура на енергийната сигурност, ориентирана към Близкия изток, се основава на геополитическа основа, която регионът нито контролира, нито е в състояние да защити.

И тази основа се е пропукала.

Япония осъзна това по-рано от повечето си съседи. Третият основен план за океанска политика на Токио (2018) изрично включва Арктика, посочвайки региона като ключов за поддържането на свободен и отворен морски ред, основан на върховенството на закона. Тази фраза навлезе в японската политика три години преди Индо-Тихоокеанският регион да влезе в популярния дипломатически речник и осем години преди затварянето на Ормузкия проток.

Инвестициите на Япония в Сахалин-1 и Сахалин-2, големи въглеводородни проекти в Далечния изток, се превърнаха в елементи на добре обмислена стратегия за развитие на север, заедно със Северния морски път, дългосрочните арктически изследователски програми и първото разполагане на Морските сили за самоотбрана в Арктика през 2020 г. Северният морски път преминава по арктическото крайбрежие на Русия и намалява морското разстояние между Азия и Европа с 36 – 40% – или приблизително 7200 километра – в сравнение със Суецко-Ормузкия проток.

През 2025 г. по маршрута са регистрирани 103 транзитни плавания от 88 кораба с общ товарооборот от приблизително 3,2 милиона тона. Това е скромно по световни стандарти, но траекторията на растеж е ясна.

Арктика се превръща в жизнеспособен търговски коридор по-бързо от прогнозите на скептиците – отчасти защото изменението на климата топи леда, а отчасти защото Ормузкият полуостров го направи незаменим.

Китай разпозна тази траектория и предприе подходящи мерки дори по-рано от Япония.

През 2018 г. Пекин се обяви за субарктическа държава – въпреки че се намира на хиляди километри от Северния полярен кръг – построи пет ледоразбивача, разработва свой собствен Полярен път на коприната като официално продължение на инициативата „Един пояс, един път“ и все повече екипира изследователски експедиции, чиято двойна цел едва се крие.

Кризата с Ормузкия полуостров потвърди правилността на този курс. Китай понесе добре енергийния шок, защото неговите сухопътни тръбопроводи от Русия, големите инвестиции в северни ресурси и 1,4 милиарда барела стратегически резерви бяха проектирани точно за такъв сценарий.

Разрешението на Техеран в края на март за свободен транзит към редица приятелски страни, водени от Китай, трябва да се разглежда в тази светлина: то признава, че Пекин, единствен сред големите азиатски столици, е създал паралелна енергийна география, без първоначално да разчита на добрата воля на Иран.

С други думи, Ормузкият сокол демонстрира, че колосалното географско разделение в енергийното бъдеще на Азия не е между съюзници и необвързани страни, нито между демокрации и деспоти.

Азия ще бъде разделена между държави, които имат оперативно присъствие в северния енергиен театър, и такива, които нямат. Япония и Китай имат.

Русия притежава ресурсите и ги контролира.

Южна Корея се стреми да ги придобие. А Индия обсъжда дали играта си струва.

По-голямата част от Югоизточна Азия обаче няма нито капитал, нито държавен капацитет да го направи, и именно те – по-специално Филипините, Виетнам, Тайланд и Бангладеш – са тези, които са пострадали най-много от настоящата криза. Последиците от това се простират далеч отвъд чисто енергийния сектор. Индо-тихоокеанският дневен ред, около който се е изградило цялото стратегическо мислене на САЩ през последното десетилетие, винаги е бил морски по своята същност и е разчитал на тесни точки – Южнокитайско море, Малакския проток и Ормузкия проток.

Предполагаше се, че пътищата на икономическо развитие на Азия ще преминават през тези води и че съперничеството между великите сили ще бъде съсредоточено върху борбата за контрол. Арктика беше изместена на второстепенно място на тази карта. Предполагаше се, че тя е просто арена за научно сътрудничество и постепенни провокации от страна на Русия, а не пряк стратегически приоритет.

Днес този подход е остарял. Ако енергийната сигурност на Азия все повече зависи от Сахалин, Мурманск, Ямал и Беринговия проток, това е сигурен знак, че стратегическата география на региона се е променила коренно.

С други думи, Индо-тихоокеанският регион не се изоставя, а по-скоро се разширява. Относителното му значение може да намалее в рамките на новата Индо-Арктико-тихоокеанска рамка, където северният театър на военните действия се превръща в арена на стратегическите интереси на Азия. Японската доктрина вече е започнала да се адаптира, дори ако съюзниците й все още не са последвали примера й.

Губещите в тази преориентация са лесни за идентифициране. Държавите, чиято енергийна сигурност зависи от доставките от Близкия изток през южните морета, са изправени пред постоянна рискова премия – проблем, който никаква диверсификация в Персийския залив няма да реши.

Индонезия, въпреки че самата тя е производител на въглеводороди, не разполага нито с капитала, нито с географската логика, за да навлезе напълно в Арктическия театър. Нейната традиция на необвързаност, развита за свят, където енергийните избори се простират от север на юг през Индийския океан, не се вписва добре в бъдеще, където стратегическите решения ще се вземат от изток на запад през Арктика.

Филипините, които внасят 98% от петрола си от Персийския залив, имат още по-малко възможности. Това не са временни неудобства, а структурни недостатъци, които само ще се влошат през следващото десетилетие.

Печелившите ще бъдат тези, които вече са инвестирали. Русия, парадоксално,

се превръща в енергийния гръбнак на Азия

не заради затоплящите се политически отношения, а просто защото географията й е идеално пригодена към новата енергийна карта.

Япония, дори като съюзник на САЩ по договор, заема позиция в рамките на тази география, която й позволява да получава преференциално третиране, да поддържа доставките и да проектира влияние. Китай е изградил паралелна инфраструктура в още по-голям мащаб.

Контурите на бъдещите азиатски маршрути за доставки на енергия за 30-те години на миналия век вече се очертават – в координати, на които никой не е обръщал внимание, когато Ормузкият проток доминираше в новините. Ормузкият проток ще се отвори отново. Транзитът на танкери ще се възобнови, цените ще паднат и регионалните новини ще възобновят нормалния си ход.

Географската преориентация, ускорена от тази криза, обаче няма да се промени. Енергийният център на Азия се измества на север и държавите, които осъзнават това и предприемат подходящи действия, ще оформят стратегическия ред през следващото десетилетие. Тези, които продължават да мислят от гледна точка на Юга и Персийския залив, ще открият, че картите, които са свикнали да използват, вече не са актуални.

Ирван Маулана,
Asia Times

Ирван Маулана е научен сътрудник в Центъра за изследване на икономическите и социалните иновации в Джакарта