Когато се разглежда европейската интеграция и ангажираността на ЕС с Китай, се открояват четири основни ограничения: ограничената степен на европейското сближаване, икономическият упадък на ЕС, слабото политическо лидерство и всепроникващото влияние на САЩ.

Въпреки че често говорим за ЕС, ангажираността с Китай все още до голяма степен се формира от държавите членки на съюза. Германия зависи значително от китайския пазар, особено след намаляването на руските природни ресурси, докато Франция често следва по-опортюнистичен подход.

Икономическият упадък е ключов фактор за това как ЕС се отнася към Китай. Както ЕС, така и Китай имат търговски излишъци със САЩ, но Китай също има излишък и с ЕС. Тази асиметрия влияе върху баланса на силите в отношенията.

Що се отнася до слабото политическо лидерство, разбирането за Китай сред европейските политически елити е ограничено. Това е свързано с четвъртия фактор, влиянието на САЩ, което оформя начина, по който Китай се възприема и обсъжда в Европа.

Невъзможно е да се обсъжда европейското взаимодействие с Китай, без да се вземе предвид влиянието на САЩ, което присъства в политически, военни и икономически измерения, както и при съображенията за сигурност.

Появява се ясно разделение между политиката и бизнеса. Политическите „актьори“, често повлияни от САЩ, са склонни да заемат по-конфронтационна позиция спрямо Китай. Обаче бизнесмените, за разлика от политиците , често подчертават необходимостта от продължаване на икономическото взаимодействие с тази страна.

Доклад, публикуван от Business Europe в края на 2024 г., силно повлиян от германските интереси, илюстрира това напрежение. Посланието му е, че Европа трябва да продължава да прави бизнес с Китай, дори ако това не е доминиращата позиция в Брюксел.

Случаят с 5G е особено показателен. Китай предлагаше по-евтина и по-добре работеща система, но „опасения за сигурността“, повдигнати от Вашингтон, накараха Европа да се съпротивлява и в крайна сметка да се оттегли от тази опция.

Този подход може да е възможен веднъж или два пъти, но в дългосрочен план рискува да остави Европа технологично изостанала поради причини за сигурност, освен ако Европа не развие собствен икономически и технологичен капацитет.

Това е едно от централните предизвикателства пред Европа. Дебатът за европейския кибер суверенитет или алтернативно за риска от превръщане в киберколония е важен елемент за разбирането как ЕС се ангажира или би трябвало да се ангажира с Китай.

Въпреки съществуващите различия, аз съм склонен да виждам повече прилики, отколкото разлики между Китай и Европа.

Въпреки че многостранната система е до голяма степен изградена от други, Европа и Китай са силни поддръжници на многостранността и са сред най-ангажираните участ-
ници в нейното запазване.

Другото важно сходство между Китай и Европа е историческо. За разлика от САЩ, както Европа, така и Китай преживяха война на собствена територия. Това е изключително важна разлика, защото травмата и разрушенията от войната оформиха и двете политически култури по начини, които не бива да се подценяват.

Имаше и моменти, в които двете културни традиции взаимодействаха плодотворно. Един пример е дългата траектория на културни срещи, донесени в Китай от йезуитите, включително Матео Ричи.

Втори пример е марксизмът. Марксизмът е европейска традиция, която е широко възприета в Китай. Тези срещи, независимо дали чрез християнската традиция на йезуитите или чрез марксистката мисъл, сочат към важно социално измерение в европейската интелектуална история.

Това социално измерение не бива да се пренебрегва. Европа често се разглежда през призмата на индивидуалистичен, либерален, англосаксонски начин на мислене, но това не е цялата европейска мисъл.

Най-важната динамика, която засяга отношенията между Китай и ЕС, е, според мен, краят на Запада като сплотено политическо пространство. Няколко елемента сочат към фрагментиращ се трансатлантически Запад и тази фрагментация създава възможност за преосмисляне на европейската стратегическа автономия.

Въпреки всички трудности, това изглежда като почти неизбежна историческа траектория. Не бива да се разбира като ход срещу САЩ, а по-скоро като повторно отваряне на стратегическото пространство за Европа, включително в отношенията й с Китай. Това се свързва и със споменатите конвергенции: мултилатерализм, исторически опит и необходимост от сътрудничество в променящия се международен ред.

Връзката е белязана от взаимни нужди. Има много неща за проучване по отношение на търговията, природните ресурси, данъчната сигурност, а може би и суверенитета. Европа може би е загубила чувство за суверенна гордост, което Китай си е възвърнал и което Европа може да възстанови в бъдеще.

Сътрудничеството и съвместното съществуване остават възможни, особено чрез рамка, основана на правила, в постхегемонистична система, оставена от САЩ. Европа и Китай може да са в състояние да установят такава система, основана на правила, но не непременно в рамките на сега съществуващите правила.

Рафаеле Маркети,

„Глобъл таймс“