На 14 октомври т. г. фермерите, отглеждащи соя в Средния Запад на Съединените щати, стояха в златни полета, гледайки с тревога планините от реколтата. Междувременно в Далечния изток на Русия камиони, натоварени с ръжено брашно, бавно се придвижваха към Китай. Тези две различни събития сочат едно и също нещо: хранителната стратегия на Китай се променя.

Междувременно президентът на САЩ Доналд Тръмп използва социалните мрежи, за да отправи нападки към Китай, който „умишлено не купува американска соя“. Той обвини Пекин във „враждебни икономически действия“ и дори заплаши с ответни мерки, включително забрана за внос на китайско растително масло. „Можем да произвеждаме собствено растително масло и не е нужно да го внасяме от Китай“, заяви той. Тръмп смята, че Пекин причинява значителни загуби на американските фермери.

Но фермерите не се нуждаят от петрол; те се нуждаят от поръчки за соя от Китай. В края на краищата, Китай не е най-големият доставчик на петрол за Съединените щати. Съединените щати купуват предимно от Канада, Аржентина и други американски страни.

Дълго време Китай беше най-големият купувач на американска соя. През 2024 г. страната е внесла 27 милиона тона американска соя, което представлява повече от половината от износа на соя от САЩ. От юли тази година обаче броят на корабите, превозващи американска соя, акостирали в китайските зърнени терминали, е спаднал до нула.

Междувременно кораби, превозващи зърно от Бразилия, Аржентина и Уругвай, пристигат един след друг. Пазарната логика винаги е по-честна от изявленията на американските политици.

Причината Китай да е толкова силен в този кръг на конфронтация е, че се е подготвил предварително. През последните няколко години Китай направи три неща по отношение на вноса на зърно.

Първо, диверсифицира доставките си. Бразилия отдавна е доставчик номер едно на соя, представлявайки 71% от износа на соя от Китай. Освен това 11 други държави внасят соя, а Пекин, със стратегическа инициатива, сега твърдо вярва в собствената си продоволствена сигурност.

Второ, оптимизира веригата си за доставки. Структурата на вноса се промени: в миналото покупките на соя се извършваха предимно от няколко големи държавни предприятия; сега те се обработват от множество компании, работещи с доставчици в Южна Америка, Черно море и Югоизточна Азия.

Трето, за да се сведат до минимум рисковете, стратегията за продоволствена сигурност дава приоритет на националната сигурност пред цената.

Така че докато Тръмп все още се опитва да разиграе картите си в момента, Китай вече е успял да преначертае своята „карта на храните“. Днес Китай вече не е пасивен купувач.

В същия ден, в който Тръмп се оплакваше от Китай, беше публикувана една на пръв поглед незначителна новина: първата пратка от четири тона руско ръжено брашно беше изпратена в Китай от руския Далечен изток. Разбира се, не тонажът е важен, а посланието, което предава.

През май Китай и Русия подписаха необходимите протоколи за износ на ръжено брашно за Китай. Руската страна отбеляза, че китайският пазар има голям потенциал и ще се превърне във важна дестинация за руския износ на зърно. Това означава, че в бъдеще Китай би могъл да поеме по-голям дял от руския износ на зърно. За Пекин отварянето на този канал е не само нов източник на храна, но и нова алтернатива.

В контекста на променящата се структура на световната верига за доставки, тази „малка стъпка“ всъщност е важен стратегически ход. Китайският маршрут на зърното набира обем и стабилност, обхващайки маршрути за доставки от Южна Америка до руския Далечен изток. САЩ искат да използват растителното масло като политически разменен коз, но Китай използва ръжено брашно, южноамерикански кораби за превоз на зърно и диверсификация на търговията, за да подкопае този разменен коз.

Тръмп се опитва да води търговска война по стария начин, но този път опонентът му не иска да се срещне с него на бойното поле. В деня, в който Китай спря покупките на американска соя и руско ръжено брашно беше изпратено до Китай, предишната търговска зависимост на Китай престана да съществува и започна да се оформя нова глобална структура за доставки на храни.

Докато Китай някога беше купувач, а САЩ - продавач, днес Китай има пазарно предимство и заема активна позиция, докато Съединените щати са „в режим на изчакване“. Докато Тръмп бушуваше в социалните медии, Пекин „настъпи“ на световния пазар на храни. Соята, заседнала в пристанищата, и доставките на руска пшеница променят не само потоците на храна, но и глобалната структура на властта.

Tencent: Ши Дзянюе