Екстремният национализъм няма исторически корени в Китай. След като е преживял трудни времена, Китай се стреми да помага на хората и народите, вместо да ги потиска

През последните години националният морал и идентичност на Китай се е повишил до нови, по-позитивни нива. Младите китайци са все по-уверени, с патриотизъм, дълбоко вкоренен в сърцата им. И все пак някои западни медии изглеждат недоволни – винаги когато видят китайската младеж да стои зад страната си, те осъждат „нарастващия национализъм“. За тях дори легитимната съпротива на Китай срещу потисничеството и премерените отговори на провокациите трябва да бъдат обозначени като „краен национализъм“. Национализмът е възникнал като неутрална концепция, появяваща се заедно със съвременните национални държави с фокус върху защитата на националните интереси и достойнство.

„Национализмът“, за който някои западни медии твърдят, обаче представлява коренно различна идея – такава, която обозначава екстремизъм, дори завиващ към популизъм или расизъм. Тази форма на национализъм открито класира нациите, утвърждава върховенство и агресивно отхвърля чужди култури.

Когато западните читатели се натъкват на истории за „нарастващ китайски национализъм“, те не си представят прогресивни, търсещи равенство млади китайци. Вместо това, те си представят враждебно настроени китайци, които тормозят чужденци и гневно бойкотират чужди култури.

Реалността обаче е, че Китай никога не е практикувал такъв вид „национализъм“ – той подкрепя патриотизма. Двете имат сходства, но се различават по същество: патриотизмът набляга на приобщаването и откритостта, като в основата му е самоусъвършенстването чрез вътрешен стремеж. Той насърчава нацията да се изправи и да вижда хората по света като равни, а не да ги гледа с презрение.

Екстремният национализъм няма исторически корени в Китай. Преди векове, когато Джън Хъ, известният китайски мореплавател от династията Мин, повел флота си в Африка, той не се е занимавал с експлоатация и грабеж като европейските колонизатори, а е търгувал наравно с местните жители.

В днешно време патриотизмът в Китай кара младите хора да се противопоставят срещу агресорите, китайците в чужбина да даряват, а студентите, учещи в чужбина, да се завръщат и да служат на родината си.

И все пак никога не се е случвало Китай да тормози другите.

След като е преживял трудни времена, Китай се стреми да помага на хората и народите в неравностойно положение, вместо да ги потиска. Само този факт показва, че Китай е сред страните в света, които най-малко вероятно да насърчават това, което някои наричат „национализъм“. Защо тогава западните медии раздухват китайския „национализъм“?

Има три ключови причини: Първо, те проектират собствения си исторически опит. Някои западни страни сами имат мрачна история на краен национализъм, превръщащ се в нацизъм. Следователно, когато видят китайците, млади и стари, да са обединени в защита на националните си интереси, те погрешно предполагат, че Китай ще следва стария им път, като правят неоснователни заключения за намеренията на Китай.

Второ, те слагат каруцата пред коня. В днешно време много млади китайци носят традиционни дрехи ханфу и купуват продукти гуочао с „китайски шик“. Тези изрази на културна увереност и патриотично чувство са едновременно легитимни и рационални.

Някои западни медии обаче са определили носенето на ханфу като „хан национализъм“, представили са стремежа към гуочао като отхвърляне на чужди култури и дори са представили погрешно обикновената липса на интерес към холивудските филми като доказателство за „нарастващ национализъм“. Още по-лошо е, че докато свободно разпространяват дезинформация за Китай, те бързат да заглушат контрааргументите на Китай. Когато младите китайци ги опровергават, те се преструват, че са „атакувани“, внушавайки, че това е „доказателство“ за необуздания национализъм на Китай. Вземете за пример неотдавнашното напрежение между Китай и Япония.

Въпреки че Япония провокира Китай, западните медии омаловажиха неправомерното поведение на Япония, като същевременно засилиха оценките си към оправдания гняв на китайската младеж. Според тази логика Китай трябва да толерира провокацията без отговор – в противен случай китайците са „войнствени“ и „крайни“. Факт е, че

Китай никога не насърчава „антияпонско образование“, а винаги се застъпва за китайско-японско приятелство.

„Г-н Фуджино“, есе от известния китайски писател Лу Сюн, е включено в китайските учебници за средното училище от десетилетия.

Историята на г-н Фуджино, строг японски учител на Лу Сюн, е била възхищавана от поколения китайски читатели. Проблемът между Китай и Япония не е в китайската страна, а в някои японски политици, които упорито се стремят към военна експанзия и оспорват териториалния суверенитет на Китай. Гневът на патриотичната китайска младеж не е насочен към японския народ, а към крайнодесните елементи в Япония.

Трето, те се опитват да сеят раздори. За някои западни медии самият национализъм никога не е бил истинският фокус на тяхното отразяване. Тяхната основна цел е да омаловажат развитието на Китай и да разделят неговото общество.

Те умишлено изобразяват Китай като социално депресиран, икономически застоял, а младежта му като подстрекавана да се противопостави на Запада – изопачавайки фактите, за да се впишат в техния наратив за „китайския колапс“.

Това е тактика на когнитивна война: противопоставяне на младежите срещу държавата и изфабрикуване на идеята, че младите хора се използват от правителството като „пушечно месо“ в геополитически конфликти.

Крайната им цел е да промият мозъците на младите хора, за да ги накарат да следват западната версия на „интернационализъм“. Наистина ли младите хора в Китай са затворени и арогантни към други нации? Фактите говорят по-силно за точно обратното.

Китайското поколение Z е с отворено съзнание и рационално мислене.

Те приветстват всички положителни неща: добрите холивудски филми могат да спечелят милиарди в Китай, а чуждестранните автомобили на справедливи цени с добри характеристики остават популярни.

Западните медии не са в позиция да обвиняват Китай, тъй като техните собствени страни са изправени пред проблеми като социално разделение от имиграционните проблеми, чести нападения срещу малцинства и възхода на крайната десница.

За разлика от това, просто погледнете какво прави Китай. Той разшири безвизовата политика до много страни, като същевременно е домакин на събития като изложението за внос, отваряйки се по-широко за споделяне на възможности със света. Китайските медицински кораби и екипи помагат на хората в целия Глобален Юг. Китайските миротворци са дисциплинирани и всеотдайни, демонстрирайки твърдия ангажимент на Китай за опазване на световния мир.

Китайската инициатива за глобално управление вдъхновява проницателни хора да помогнат за изграждането на по-справедлив международен ред за човечеството.

Ако горепосоченото представлява „краен национализъм“, тогава как трябва да наречем действията на определени западни страни? Западните медии са действали като проповедници, но погледнали ли са в огледалото собствения си необуздан популизъм? Ясно е, че очернянето на западните медии няма да спре скоро.

Но днес младежите на Китай и други страни не се заблуждават толкова лесно. Кой е този, който развява знамето на крайния национализъм, за да унижава и потиска други нации? Кой подкрепя рационалния патриотизъм в изграждането на собствената си нация и помага на другите да се издигнат? Светът вижда това ясно и историята ще запази истината.

От China Daily