“Вълкът от Уолстрийт“ е отвратителен филм. Гледам как Леонардо ди Каприо крещи на тълпа от брокери “Няма благородство в бедността!“. И стотици млади момчета в костюми изпадат в транс, вярвайки, че светът се върти около акции, кокаин и бързи милиони. Холивуд обожава да продава илюзията, че икономиката е висш пилотаж за избрани, които пият мартини в Ню Йорк.
Няколко хиляди километра на изток, в Париж, милиони туристи чакат с часове пред Лувъра, за да видят „Мона Лиза“. Най-скъпата картина в света. Световният елит е готов да плати милиарди за една загадъчна усмивка върху парче платно, спорейки дали жената на портрета се усмихва, или тъгува.
Ако Мартин Скорсезе дойде в България, бързо ще разбере, че филмът му нямаше да се казва „Вълкът от Уолстрийт“. Щеше да се казва „Магьосникът от Младост“ или „Феноменът от Люлин“. Защото истинските вълци не търгуват с деривати на борсата. Те се возят в софийското метро всяка сутрин. България е пълна с хиляди живи „Мона Лизи“. Хора, чиито лица носят същата космическа загадка. Гледаш ги и се чудиш, как изобщо се усмихват?
Как се усмихваш, когато сметката ти за парно прилича на телефонен номер, цената на сиренето го превръща в инвестиционно злато, а заплатата ти е фиксирана като паметник на културата? Това не е икономика, а чиста приложна магия. Скорсезе би го заснел като психологически трилър с елементи на хорър. Ние му викаме „просто Вторник“.
Няма благородство в бедността? Вероятно е така. Но в това да оцелееш с достойнство и усмивка в система, която всеки ден се опитва да те пречупи, в това има титаничен, холивудски героизъм.