Гледаме един филм цял живот и виждаме само Джулия Робъртс. Червената рокля, операта, американската приказка за Пепеляшка. Нормално е. Човешкото око винаги търси красивото. Едва снощи, след хилядното гледане на „Хубава жена“ по ТВ, забелязах друг сюжет. Метаморфозата на Едуард Луис. Героят на Ричард Гиър.
В началото на филма Едуард е класическият хищник на Уолстрийт. Корпоративен брокер. Той купува закъсали компании, за да ги раздробява на парчета и да продава активите им. Това носи бърза и лесна печалба. Но не създава нищо. Той не строи заводи. Той просто мести цифри от единия край на баланса в другия. Ограбва потенциала на чуждия труд, за да нахрани собствената си ликвидност. И изведнъж, в самия край, Едуард взема решение, което влудява адвоката му. Отказва да разфасова корабостроителницата на стария Филип Морз. Вместо това решава да строи кораби заедно с него. Защо? Защото осъзнава разликата между това да притежаваш капитал и това да създаваш стойност.
Защо това ми прави впечатление? Защото филма е от 1990 г., а днес живеем наистина в икономика на разфасоването. Четвърто десетилетие българският преход се държи от брокери. Хора, които купуват системи на безценица, разделят ги на парчета, изсмукват ресурса им и продават остатъците под формата на дългове и кухи такси. Удрят ни по ипотеките, удрят ни по сметките, удрят ни по пенсиите. Брокерът мисли в рамките на трансакцията. Него го вълнува маржът от днес за утре. А държавникът мисли като корабостроител. Той знае, че за да плава един кораб, трябва да инвестираш в основата, в здравината на материалите, в хората, които държат чуковете.
"Хубава жена" е просто филм. Но споделеното съзидание е единственият начин да върнем смисъла в тази държава. Иначе просто ще продължим да си купуваме скъпи билети за операта, докато отвън всичко се разпада.
Добро утро. Изпийте си кафето. Корабите ни чакат!