Понеже постоянно ми пишете по темата МРЗ и ме питате какво мисля, ами ето какво мисля наистина. Празнуват го като победа на диалога. Наричат го „консенсус“. Аз не мисля така. По старата формула МРЗ догодина трябваше да бъде 690 евро. Резултатът от „историческото споразумение“ е с 30 евро по-малко всеки месец. Вместо един ясен и работещ индикатор, който гарантираше догонващ растеж, беше изкована сложна конструкция от четири индикатора, които на практика действат като ръчна спирачка. Но транспонират Директивата, чудесно!
Разбира се, за да се преглътне по-лесно този горчив хап, ни беше подхвърлена една лъскава дрънкулка “оценка на адекватността спрямо издръжката на живота“. Звучи чудесно, нали? Само дето такава официална издръжка на живота все още нямаме. Дори още утре да я измислим и приемем (в което се съмнявам), за да тестваш адекватността по новия механизъм, ти трябват данни за 3 години назад. В най-добрия случай ще я видим като бенчмарк чак през 2030 г. - при определянето на заплатата за 2031-ва. И дори тогава няма никакво задължение МРЗ да се изравни с нея, а просто „да се сравни“.
С други думи, заменихме врабчето в ръката за мираж на хоризонта. Жертвахме гарантирани увеличения, които всяка година щяха да носят на работещите българи поне по 30 до 50 евро отгоре. За четири години напред това са близо 200 евро по-ниска минимална заплата. 200 евро по-малко всеки месец в джоба на хората, които изкарват хляба си с труд, в замяна на едно „може би“ през 2031 г.
Цялата тази еуфория около „новия механизъм“ ми напомня на онзи прословут момент от „Титаник“. Минали са близо два часа след удара в айсберга. Корабът вече е обречен, водата пълзи по долните палуби, но горе, в първа класа, оркестърът продължава да свири. Хората вдигат наздравици за „консенсуса“, усмихват се и се преструват, че нищо не се е случило.
При нас сблъсъкът с демографския и доходния айсберг вече се случи. Ниските заплати гонят хората, обезлюдяват цели региони и задушават икономиката. Но вместо да променим курса, ние си направихме формула, която ни гарантира, че ще потъваме по-бавно и „консенсусно“.
Понякога в литературата и в живота най-големите поражения не се случват с гръм и трясък, а с тихо подписани споразумения в климатизирани зали. А цената на този „консенсус“ ще я плащат не тези, които го подписаха, а стотиците хиляди хора на долните палуби.
П. С. Против старата формула бяха всички партии в парламента, вкл. опозицията. Не търсете скрит политически контекст в този пост. Това са факти.