Сънуващият колектив не познава история. Събитията се редуват пред него като винаги еднакви и винаги нови. Усещането за най-новото и най-съвременното всъщност е точно толкова сънна формация на събитията, колкото и „вечното завръщане на едно и също“.

Валтер Бенямин, Книга на пасажите [1]

Преди двайсетина години беше почти забавно. България трескаво се готвеше за влизането си в Европейския съюз като за последно. Причудливата хидра на евроинтеграцията (права на човека, върховенство на закона и пазарна икономика) мяташе главите си бясно във всички посоки. На тоя фон Емил Кошлуков призоваваше чрез неговата партия „Новото време“ да спрем червения валяк на парламентарните избори през 2005 г., а през 2006 г. Неделчо Беронов и цялата плеяда десни партии се кълняха, че да стане той президент е условие да не бъде допуснато връщането на комунистите.

Преди десетина години беше започнало да става притеснително. България вървеше към края на третото си десетилетие след изчезването на социализма, а бюджетните съкращения бяха глобалната мантра на политиците за управление след финансовата криза – у нас шампионски олицетворявано от ГЕРБ. В тоя контекст Трайчо Трайков биеше тревога, че има реална опасност отново да имаме президент комунист, а Радан Кънев призоваваше за подкрепа за неговата Нова република с аргумента, че „ако продължават да се сменят във властта БСП и ГЕРБ, комунизмът не е преборен“ (а сега благодари на “гражданина Борисов” за подкрепата към Гюров).

Днес е вече отчайващо.

България е член на ЕС от 20 години, на НАТО от 25, а продължилият 45 години социалистически строй си е заминал преди 37 години – повече от едно поколение по всички критерии. Частната собственост е свещена, равенството е само пред закона (уж), има (уж) и плурализъм от всякакъв вид (ако приемем, че комунистическата визия го изключва). Александрина Пендачанска се обръща към „всички хора, които живеят в България, които не искат България да бъде управлявана от призраците на миналото, от призраците на комунизма“, Георги Лозанов говори за Йотова като част от „оста БКП-БСП-Москва“, в „Нощта на изборите“ по БНТ Васил Гарнизов с потрес говори за „събуден червен, номенклатурен фронт“, че дори и Боян Расате призовава да бъдат спрени комунистите.

Идеята за вечното завръщане е много стара и има различни вариации, но за популярно нейно изражение може да бъде посочена книгата Непосилната лекота на битието на Милан Кундера. Могат да бъдат посочени и известни в последните години сериали като Dark, True Detective, Russian Doll и най-вече филмът Омагьосан ден (Groundhog Day, 1993). В него нарцистичен телевизионен водещ (в ролята е Бил Мъри) отразява местно събитие в малък град и по неизвестни причини преживява този свой ден отново и отново, по един и същи начин. Появява се обаче любовта и с нейна помощ той успява да намери спасение от порочния цикъл.

Обратно в реалността, тук любов и спасение не се виждат никакви. Отново в „Нощта на изборите“ тази неделя журналистът Константин Вълков каза, че избирателната активност е толкова ниска заради внушаването на страх у хората – „всяването на страх доведе до едно категорично безразличие, до един сън“. Не е напълно ясно дали това е неумела препратка към Деня на народните будители и твърдение, че опонентът на неговия кандидат приспива, вместо да пробужда народа.

Не е напълно ясно и за какъв страх по-напред говори г-н Вълков и от кого по-напред е всяван той. Защото поводи за страх много. По света бушуват исторически социални и политически недоволства, грамадни общности от хора се бунтуват срещу непоискани и вредни центрове за данни и доминацията на изкуствения интелект, цели държави алармират за изчезването на народите им под натиска на климатичната криза, войни унищожават огромни маси от хора, жизнена среда и познатия международен правов ред без всякакви видими последици, небивали в историята богаташи с месиански комплекси диктуват бъдещето на човечеството. Накратко, поредица огромни и преплетени процеси разтърсват обществата навсякъде по земното кълбо. У нас човек може да остане с впечатлението, че ни грози опасност отново да отворят ТКЗС и да слушаме Радио Москва. В предизборната надпревара не се чу и една крехка идейка какво следва да прави България в тоя сложен и страшен свят. Нас климатичната криза не ни засяга, изкуственият интелект е ChatGPT и иновации, поводи за социално напрежение няма, а война води само Русия срещу Украйна. Тежки провинциални комплекси насред имперския заник. Толкова тежки, че и за местните пробшеми не стана ясно как точно смятат да помагат кандидат-президентите, различни от сглобки и подобни.

Още повече, че това бяха вероятно най-незначителните избори в историята на България. На фона на случващото се по света и икономическата ситуация в страната кандидат-президентите се занимаваха единствено с това кой пред кой господар ще коленичи или ще се перчи. Предвид истинските заплахи и проблеми това е фундаментално недостатъчен и безгръбначен начин да се докажеш – дори (или особено) за желаещите да оглавяват президентската институция.

Така че кой сънува всъщност?

Политическият елит е отдавна скъсал с реалността на народа, у нас и по света, и под упойката на маркетинга се е оперирал от всички органични средства за проверка на същата тази реалност – от значимостта на един или друг вот, през всякаква смислена връзка с избирателите, та дори до привличането на разнородни и действително компетентни експерти. Този политически елит бълнува едни и същи разкази вече ужасно дълго време и се чуди (или поне клакьорите му се чудят неутешимо на всички избори) защо хората не реагират. Изумително е за него, как е възможно дори прецизните му маркетингови инструменти за прогнозиране и мобилизиране на електорат да не вършат достатъчно работа. Или не се чуди нищо и инструментите му вършат точно толкова работа, колкото е нужно – резултатът е все същият. Защото веднъж вече взели властта, политиците са доказали, че им е все едно кого и защо представляват. Пресният пример: след победата Йотова поблагодари на тези, които са гласували за нея, както и на тези, които са гласували за Гюров, но не каза нищо за останалите, мнозинството – това, изглежда, е новото олицетворение на единството на нацията. Тя и тези, които я издигнаха и подкрепиха, могат да продължат да сънуват непробудно.

В антикомунистическото си бълнуване г-н Вълков едва ли се занимава с любопитната връзка между съня и вечното завръщане. При Фройд съновидението може да бъде сцена, на която миналото непрекъснато се връща като настояще, най-често травматично (принуда към повторение, Wiederholungszwang) – такъв е, изглежда, случаят при г-н Вълков и подобните нему. При Ницше въпросът е не толкова за освобождение от повторението, колкото за отношението към това повторение, и тогава пробуждането е именно трансформация на отношението към завръщането – безспорно ужасяваща за г-н Вълков перспектива. Във философията на историята на Бенямин сънят е като че ли състояние, в което обществото преживява самото повторение като историческо развитие, а непрекъснатото възпроизвеждане на познатото – като поява на нещо ново. Но за Бенямин противоположността на съня не е някаква мистична будност, а критическото пробуждане и действителната историческа промяна. Въпросът е в какво се състоят именно те за България тук и сега. Хората, които трескаво се занимават единствено с връщането на комунизма, несъмнено нямат отговор, защото въпросът за тях е друг – как да запазим желаните и да не допускаме нежеланите цикли на историята. Но и „другите“, които понастоящем действително се окопаха във властта, нямат отговор – те дори не изглеждат да имат въпрос изобщо. Така че кой остава?

[1] фрагмент [S2,1], в: The Arcades Project, прев. на английски Хауърд Айланд и Кевин Маклафлин, Кеймбридж, Масачузетс: Harvard University Press, 1999, с. 546. Превод мой.